Нека започнем нашата виртуална разходка с трите цитадели, боядисани в бяло, разположени на зловещия южен бряг на острова: Ardbeg (Ардбег), Lagavulin (Лагавулин) и Laphroaig (Лафройг). Всеки един продукт е торфен, даже на «молекулярно ниво», но въпреки това има своя собствена визитка. Laphroaig е може би най-масления и най-тежкия. Първата характеристика, която начинаещ любител на малц би му дал, е: натъпкан с катранени въжета, водорасли, мазна кожа и воня на торф. Сигурно се питате веднага какво му харесват? Определено е предизвикателство да го опитате. Стандартният десетгодишен е много добър, но cask strength (каск стрейт) е невероятен, може би поради това, че нивото на алкохол е от значение за да се изрази напълно истинският му характер. Lagavulin е едновременно торфен и силно развит, но притежава и великолепна елегантност, подпомогната от използването на бъчви от шери (Laphroaig използват бъчви от бърбън). Със сигурност ще ви остави замислени. Нужно е повече от едно питие, за да се разбере това уиски (не за един ден, разбира се). Ardbeg е с най-високо съдържание на торф от всички, но не си мислете, че е брутална воня. Определено не е така. Всъщност той притежава отлично развит и уникален характер. Дестилерията Port Ellen (Порт Елън), която изглежда никога няма да отвори нормално, произвежда най-безкомпромисния от всички скочове на острова, предназначен само за абсолютни фенове с дълбоки джобове.

От другата страна на острова ситуацията е малко по-различна. Coal Ila (Кул Ийла) споделя същото ниво на торф с Lagavulin, но уискитата й определено са «друго животно». От години нейният собственик, Diageo, я използва да произвежда всякакъв вид уискита за нуждите на блендовете си — от много торфени до съвсем безторфени. Това е доста объркващо за ценителите на сингъл малцовите уискита. Никога не можете да сте сигурни какво ще пиете. Един вид може да има мирис на глави от риба, изхвърлена на морския бряг, докато друг — да е беден на всякакви аромати и мазен. Но това е минало. Отскоро той отново е на стелажите и заема достойно място до всяко сингъл малцово уиски. Добър, не много силен фенолен характер, точно отговарящ на определението за северната част на острова.

Малко по-далече се намира Bunnahabhain (Бунахабън). Тук откриваме чиста вода, ниско ниво на торф и дълги шии на медните дестилатори. Това като че ли ни отдалечава от представите за типично уиски от Айла (Islay). Но докато вонята на торф липсва, то свежият полъх на морето нежно и сигурно ни обгръща.

Bruichladdich (Брухладих) е разположена на брега на Лохиндаал (Lochindaal), точно отдругата страна на столицата Боумор (Bowmore). Със сигурност няма друго място на света, където да бъде произведено уискито, което се радва на най-широка популярност на острова. Тук леко се усеща малка част островния торф, но преобладава лекият дъх на съхнещи на слънце мидени черупки — нещо като запазена марка. Тук се намира и Kilchoman (Килкоман), малка дестилерия, тип фема, с капацитет 100 000 бутилки годишно. Тя отваря врати през 2004 и произвежда първото си уиски през 2005 година. Собствениците твърдят, че произвеждат първото 100 % Айла уиски от 100 години насам.

Bowmore (Боумор), носещо името на града, където е разположена дестилерията, е микс от всички характеристики на острова. Комплексност от добро ниво на торф и отлично качество на дестилационния процес. Абсолютно невъзможно е да бъде копирано.

Айла, както всеки един от островите, е място със свои правила, специфика и разбиране за живота. Концентрацията на дестилерии дава на уискито централна роля в икономиката на региона. Цялото общество, независимо дали работи или не директно в дестилериите, е зависимо от него. То дава работа на локалните транспортни фирми, земеделците и, разбира се, на хората, заети с много популяния в последно време уиски туризъм. Дестилерията Bowmore дори е превърнала един от старите си складове в обществен басейн, подгряван от топлината на дестилаторите. Никъде в Шотландия уискито на играе толкова съществена роля.